АНТИДИСРИМИНАЦИОННИ  ВЪПРОСИ

гр.Варна, адвокат Юлия Данова

 

По темата „Антидискриминационни въпроси“ прилагането и изпълнението на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и на много други международни правни актове се превръщат в ежедневна и очевидно нелесна задача за националните специалисти в областта на правото: обемът на относимата съдебна практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) е огромен, а и броят на международните правни актове също е забележителен.

Въпросите включват следните проблеми:
-— ДИСКРИМИНАЦИЯ НА ОСНОВАТА НА РАСА,
ЕТНИЧЕСКА ПРИНАДЛЕЖНОСТ, ЦВЯТ НА КОЖАТА,
ПРИНАДЛЕЖНОСТ КЪМ НАЦИОНАЛНО МАЛЦИНСТВО,
НАЦИОНАЛНОСТ ИЛИ НАЦИОНАЛЕН ПРОИЗХОД (С ИЗКЛЮЧЕНИЕ
НА РОМИТЕ)
- ДИСКРИМИНАЦИЯ НА РОМИТЕ
- ДИСКРИМИНАЦИЯ ВЪЗ ОСНОВА НА СЕКСУАЛНАТА
ОРИЕНТАЦИЯ И ПОЛОВАТА ИДЕНТИЧНОСТ
- ДИСКРИМИНАЦИЯ НА ЛИЦА С УВРЕЖДАНИЯ
- Понятието “дискриминация” и действуващите регионални и международни правни инструменти на организации, към които България се е присъединила, или е в процес на присъединяване, както и приетите национални правни разпоредби и стандарти за защита срещу нея, съдържат съществени различия относно дефинициите, приложното поле и стандарт за изисквано ниво на защита. 
 
Общ поглед върху европейските стандарти, отнасящи се до забраната на дискриминацията 
 
Към януари 2006 година България е обвързвана от многобройни международноправни инструменти, забраняващи дискриминацията. Справката по Информационната система “Апис” показва, че ратифицираните от страната ни конвенции (в това число и приетите в рамките на ООН), в тази област са 37. Обемът и целите на настоящето изложение не позволяват изчерпателното им разглеждане и поради това настоящият доклад ще се ограничи само до актове, приети от европейските институции, които позволяват да се открои същността на утвърдения в Европа подход към забраната на дискриминацията и към защитата от дискриминация. 
 
1. Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС, “Конвенцията”/ и Протокол № 12 към нея. 
ЕКЗПЧОС урежда забраната на дискриминацията в своя чл. 14: 
“Забрана на дискриминацията
Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.” 
 
Тестът на чл. 14 не урежда правото на защита от дискриминация като самостоятелно материално право подобно на правата и свободите по чл. чл. 2-12 от ЕКЗПЧОС, а играе важна допълваща роля в защитния механизъм на Конвенцията като гарантира еднакво третиране при упражняването им. Правилото визира както задължението на всяка държава-страна по ЕКЗПЧОС да се въздържа от дискриминиращи действия, така и ефективно да осигури недопускането на дискриминация. Друг важен белег на нормата на чл. 14 е, че тя не изброява изчерпателно основанията, поради които индивидите биха могли да бъдат третирани нееднакво. Т.нар. “отворен край” забранява дискриминацията и поради други възможни признаци, а не само поради изрично посочените. 
 
Обща забрана на дискриминацията, като самостоятелно материално право е уредена в чл. 1 от Протокол № 12 към ЕКЗПЧОС, открит за подписи и ратификация към 2000 година:  
“Обща забрана на дискриминацията
Упражняването на което и да е право, предвидено по закон, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.
Никой не може да бъде подлаган на дискриминация от страна на която и да е публична власт и на което и да е от основанията, посочени в т. 1.” 
 
Този Протокол не е подписан от България. 
 
2. Европейската социална харта (ревизирана) /ЕСХ(Р), “Хартата”/. 
През 1996 г. Хартата претърпява сериозна ревизия, която не само разширява кръга от защитени материални социални права, но и изрично въвежда забраната на дискриминацията при тяхното упражняване: 
чл. Е “Недопускане на дискриминация
Упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние.” 
 
Текстът е аналогичен на чл. 14 от ЕКЗПЧОС и обсъдените вече характеристики на чл. 14 изцяло могат да се отнесат и към него.. 
 
3. Рамковата конвенция за защита на националните малцинства /РКЗНМ, “Рамковата конвенция”/. 
Рамковата конвенция е в сила за нашата страна от 1 септември 1999 г. Изхождайки от основната си цел - защитата на националните малцинства – РКЗНМ урежда забраната на дискриминацията и защитата от дискриминация единствено във връзка с принадлежността към национално малцинство.
Нейният рамков характер формулира принципите на защитата на националните малцинства, и предполага задължение на държавите-страни по нея да конкретизират вътрешноправните си актове съобразно тези рамкови:
 А) Решени да определят принципите, които следва да се спазват, и произтичащите от тях задължения за осигуряване в страните-членки и в други държави, които могат да станат страни по този документ, на ефективна защита на националните малцинства и на правата и свободите на лицата, принадлежащи към тези малцинства, при зачитане върховенството на правото, териториалната цялост и националния суверенитет на държавите;
Б) Решени да прилагат принципите, провъзгласени в тази Рамкова конвенция, чрез националното законодателство и чрез подходяща правителствена политика.
Рамковият характер на конвенцията е може би причината тя да отмине деликатния проблем на определянето на категорията “национално малцинство”, като остави отговора на този въпрос на националните законодателства.
Оттам нататък обаче РКЗНМ достатъчно категорично формулира стандартите на защитата на националните малцинства от дискриминация. Забраната на дискриминацията поради принадлежността към национално малцинство е уредена в чл. 4, т. 1 от Рамковата конвенция, според която страните се задължават да гарантират на всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, правото на равенство пред закона и на равна защита от закона. В това отношение се забранява всякаква дискриминация, основана на принадлежност към национално малцинство. С достатъчна яснота е изведен и принципът на т. нар. “позитивни действия”, които не се отнасят към дискриминацията. Според чл. 4, т. 2 от РКЗНМ страните се задължават да приемат, ако е необходимо, подходящи мерки за утвърждаване във всички области на икономическия, социалния, политическия и културния живот на пълно и ефективно равенство между лицата, принадлежащи към национални малцинства, и тези от мнозинството. В това отношение те следва надлежно да отчитат специфичните условия, в които се намират лицата, принадлежащи към национални малцинства. А чл. 4, т. 3 изрично посочва, че мерките, приети в съответствие с т. 2, не се считат за проява на дискриминация.
“Рамката” на конвенцията включва и задължението на страните по нея да изработят съответни защитни механизми срещу дискриминацията. Правилото се съдържа в чл. 6, т. 2, според която страните се задължават да приемат подходящи мерки за защита на лицата, които могат да бъдат подложени на заплахи или дискриминационни, враждебни или насилствени действия, поради тяхната етническа, културна, езикова или религиозна идентичност. Краят на текста оставя впечатлението за излизане извън обхвата на “принадлежността към национално малцинство” в качеството й на основен дискриминационен признак по конвенцията. Вместо това нормата изисква предприемането на мерки за защита срещу дискриминацията, основана на повече признаци – именно “етническата, културната, езиковата или религиозната идентичност”. Това обаче едва ли може да се схваща като вътрешно противоречие в текста. Обяснението следва да се търси както в защитната функция на чл. 6, т. 2, предполагаща ясно определени формулировки, така и в посочената по-горе липса на дефиниция на категорията “национално малцинство” сред нормите на РКЗНМ. Нуждата от ясно изписване на разглежданото тук защитно правило очевидно е несъвместима с недефинираното “национално малцинство” и може би авторите на Рамковата конвенция, използвайки по-безспорните и утвърдени понятия за “етническа, културна, езикова или религиозна идентичност”, са искали да подскажат кои според тях са основните компоненти в съдържанието на по-общата категория “национално малцинство”.
И накрая е може би уместно да се посочат две специални норми от РКЗНМ, съдържащи изрична забрана на дискриминацията при упражняването на две от защитените от конвенцията права, които явно се разглеждат като особено важни за националните малцинства. Това са правото на достъп до средствата за масово осведомяване (чл. 9, т. 1) и правото на достъп до образование на всички степени (чл. 12, т. 3). 
 
При приеманетго на антидискриминационното законодателство българският Парламент се е ръководил преди всичко от директивите на Европейския съвет, на които по-долу докладът се спира подробно. В зависимост от юрисдикцията и прилаганите правни инструменти, споменатите различия в обхвата и въэприетите стандарти за ниво на защита логично се отразяват и върху подлежащите на обсъждане и доказване пред нея обстоятелства, върху тежестта на доказването на фактите и съответно – върху преценката на основателността на оплаквания за нарушение на забраната на дискриминацията. 
 
Практиката на Европейския съд по правата на човека по оплаквания за нарушение на забраната на дискриминацията в дела срещу България
Както вече се спомена, текстът на чл. 14 ЕКПЧ изисква “Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, да бъде осигурено без всякаква дискриминация” и по тази причина решенията на Съда по прилагането на тази разпоредба не разглеждат самостоятелни нарушения, а са свързани задължително с оплаквания във връзка с упражняването на някое/и от останалите права, гарантирани от Конвенцията. Европейският съд за правата на човека е имал редица случаи, в които да разглежда жалби, твърдящи inter alia, нарушение на чл. 14 от Конвенцията. Стандартът на доказване на нарушението обаче се явява дотолкова висок, че в продължение на 50 години решенията, в които се намира нарушение на този текст са само няколко.  
Практиката на Европейския съд по правата на човека по дела срещу България по оплаквания от дискриминация е илюстрация на понятието „жив инструмент”, което се използва за да се опишат промените в тълкуването на Конвенцията и достигането на все по-високи стандарти за защита на човешките права.  
Първото оплакване срещу България по чл.14 е направено по делото Асенов и други срещу България (решение от 28 октомври 1998, Reports of Judgments and Decisions 1998-VIII). „Жалбоподателите са поддържали, че твърдените обиди относно циганския етнически произход [на Антон Асенов] сочат за расова дискриминация в нарушение на чл.14 във връзка с чл.3 от Конвенцията. Също така те са претендирали, че разследването проведено по повод техните оплаквания е било повърхностно заради расистки предразсъдъци и това представлява нарушение на чл.14 във връзка с чл.13 от Конвенцията.”  Европейската комисия по правата на човека обяви тези и всички останали оплаквания по делото Асенов за допустими, но в Доклада си до Съда тя намери, че нито чл. 3, нито чл. 14 са били нарушени. Заключението, че не е имало „нарушение на чл. 3 разгледан самостоятелно и във връзка с чл. 14 от Конвенцията” се основаваше на установеното по това време тълкуване на Конвенцията – че тежестта на доказването на оплакванията  пада върху жалбоподателите, а твърденията им „че действията на полицията са били мотивирани от расисткото им отношение към циганите се основавали единствено на  непотвърдени им твърдения, че полицейските служители са използвали обидни изрази”. Г-жа Лиди, член на Европейската комисия, е изказала особено „мнение, [че] … принципът [изведен по делото McCann, че по такива дела като процесуална гаранция е необходимо своевременно, задълбочено и обективно разследване] … е еднакво приложим … когато … са били причинени наранявания … след задържане от полицията. Този принцип е особено важен когато индивидът е двойно уязвим, заради … асоциирането му с едно онеправдано и вероятно непопулярно малцинство в общността  … По тези причини неразглеждането на процесуалния аспект на гаранциите на чл. 3 и чл. 14 … не изглежда като адекватен отговор на сериозните твърдения …”. Като се позовава на липсата надлежно разследване на твърденията на жалбоподателите за малтретиране на национално ниво, в решението си Съдът се съгласява с г-жа Лиди и намира нарушение на процесуалните гаранции на стандартите за защита срещу малтретиране. Съдът не е приложил същия революционен подход към въпроса за дискриминацията и - въпреки, че оплакванията по чл.14 от Конвенцията бяха обявени за допустими в решението по същество те не бяха обсъдени.  
По-късно по делата Великова срещу България (жалба No 41488/98) и Ангелова срещу България (жалба № 38361/97) бяха повдигнати и обявени за допустими оплаквания за дискриминационно мотивирано сериозно малтретиране и нарушения на правото на живот по чл. 2 и 3 от Конвенцията. Към 2000 г. - когато тези жалби бяха обявени за допустими, различни международни органи и организации вече бяха публикували и разпространили обезпокоителни доклади за расова дискриминация срещу роми в България. В тях изрично се посочваше липсата на надлежно разследване, което да е годно да доведе до наказването на извършителите. В решенията по допустимостта на двете споменати жалби Европейският съд по правата на човека обсъди тези доклади. В решението по същество по делото Великова срещу България, (§94) „Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателката по чл. 14 е основано на редица сериозни аргументи. Той също отбелязва, че правителството ответник не е предоставило правдоподобно обяснение за обстоятелствата около смъртта ... и за причините, поради които при следствието са пропуснати определени фундаментални и задължителни стъпки, които биха могли да хвърлят светлина върху събитията … Съдът напомня, обаче, че изискуемият по Конвенцията стандарт на доказване е “доказване извън разумното съмнение”. Предоставените материали не дават основание на Съда да заключи по безспорен начин, че убийството ... и липсата на адекватно разследване са мотивирани от расови предразсъдъци, както твърди жалбоподателката.”. Аналогично, по делото Ангелова “§ 168. Съдът намира, че … оплакванията на жалбоподателката също са основани на подобни сериозни аргументи. Той обаче не е в състояние да достигне до заключение, че са били доказани извън разумното съмнение. Следователно, член 14 от Конвенцията не е бил нарушен.” 
Забележителното особено мнение на съдия Бонело към това решение поставя за първи път много от въпросите за различията между стандартите на Съда и други международни и утвърдени юрисдикции по тежестта и степента на доказване изисквани в случаи на подобни оплаквания: 
  „2. Намирам за особено обезпокояващо, че до сега – през тези повече от петдесет години на неизменно критичен съдебен надзор - Съдът в нито един случай не установи нарушението на правото на живот (член 2), или на правото да не бъдеш подлаган на изтезания, или на друго унизително или нечовешко отношение или наказание (член 3), което да е било породено от расата, цвета, или местопроизхождението на жертвата. Като прелиства аналите на Съда, неинформираният наблюдател би имал всички основания да заключи, че повече от петдесет години, Европа е била извън всяко подозрение за расизъм, нетолерантност или ксенофобия. Видяна през практиката на Съда, Европа е пример за пристан на етническо братство, където народи с най-разнообразен произход се сливат без злочестия, предразсъдъци и взаимни обвинения. Настоящето дело подхранва тази заблуда. 
  3. Съдът често и системно признава, че представителите на уязвимите малцинства са лишавани от живот или подлагани на мъчения или нечовешко третиране в нарушение на член 3, но нито веднъж не намери, че това е някак свързано с техния етнически произход. Кюрди, цветнокожи, мюсюлмани, роми и други са отново и отново убивани, изтезавани или осакатявани, но Съдът не е убеден, че тяхната раса, цвят, националност или местопроизхождение имат нещо общо с това. Нещастията застигат именно поставените в неравностойно положение малцинствени групи, но това се случва само поради някакво благоприятно стечение на обстоятелствата.
  4. Корените на това вредно бягство от реалността, са в правилото за необходимата степен на доказване, което Съдът сам си е въвел: “Съдът напомня, че изискваният от Конвенцията стандарт на доказване е “доказване извън разумното съмнение”. [Великова срещу България, no. 41488/98, ECHR 2000-VI]” В настоящия случай, мнозинството намери, че не било доказано “извън разумното съмнение”, че в последвалата специалните грижи на полицаите смърт на седемнадесетгодишния ром Ангел Зъбчиков, етническият произход на младия ром е бил “определящият фактор” за онези полицаи, които са улеснили достъпа му до най-бързата писта от Разград към вечността.
 
 
 

Адвокат Юлия Данова

 

9010, Варна

ул. "Добротица" 3

Моб: +359 (0) 895 64 59 40

Сайт: адвокатварна.bg

Ел.поща: iulia.danova@abv.bg

 

 

АНТИДИСКРИМИНАЦИОННИ ВЪПРОСИ, АДВОКАТ ВАРНА Към януари 2006 година България е обвързвана от многобройни международноправни инструменти, забраняващи дискриминацията.